Авторът на този разказ не съм аз. Той не пожела да го публикува в своя блог, но аз бях дълбоко впечатлена, още повече, че знам подбудите за неговото написване...

      Беше ужасно зъл - толкова, че хората го смятаха за мъртъв. Сега се носеше в дрипи по селските улици, безцелно блуждаеше както по кривите павета, така и из пустите селски глави. Имаше високо чело, косата му сплъстена, все още беше повече кестенява, отколкото бяла. С времето се превърна в един от паметниците на местността, а след време щеше да е единственият и последният - беше най-младият в селото, едва на 45.
      С какво се хранеше този нещастник никой не знаеше, никого не го беше и грижа. Живееше в порутена постройка в една близка до центъра уличка. Всички къщи бяха що годе запазени, по празници или при нужда, младите си идваха, хвърляха им една боя, сковаваха това онова, замазваха пукнатините. И все пак пустотата на тази някога жива общност навяваше тъга.
      Когато говореха за него, говореха като за спомен. Като млад бил съвсем различен. Много добро момче, учено, работно, че и хубаво даже. Косата му гъста, веждите леко извити за повече здравина и гъвкавост в характера, устните му плътни, усмихне ли се и ти светва. Очите му били лешникови, премъдри за неговата незряла възраст, носът чип и добронамерен. Казваха, заради носа ще да се е провалил, иначе всичко сочело към успех, но този добър нос му изиграл лоша шега.
      Завършил местното училище, като всички отишъл в града, там също добре се учел. Успехи, грамоти, дипломи, пратили го извън страната даже, като се върнал все същия си бил - добър и мъдър. Болест не го ловеше. Какво ставало в душата на този прекрасен младеж, никой не знаел, простите селяни могат да ти кажат по това какво правят мравките каква ще е зимата, но на ученото не посягат - то е по-друго, не му разбират.
      След време спрял да си идва, само за някой празник, най-после за погребенията. Всеки път бил добре облечен, всеки път все по-възмъжал, все по-страшен. Затворен бил от малък, но казват съвсем се заключил - даже родителите му ги хванала мъката, но не знаели какво да правят. Не се обаждал, пращал пари на старите, колкото да живеят, че и малко отгоре - но от себе си нищо не пращал. Издигнал се, станал бил съветник някъде, после политик, после съвсем се загубил - мислеха, че са го изпратили посланик някъде.
      Веднъж се върнал с една красива девойка в лъскава кола. Цялото село ахнало, такава прехубава девойка била рядкост, още повече в тази суха и все по-безлюдна местност. Момичето му била годеница, щял да се жени и дошъл да покани родителите си. Усмихвал се, бил си същият, такъв какъвто го изпратили да учи – жизнен и благ. Любовта го е върнала, стоплила душата му и руменината избила на бузите. Още по-красив от преди станал. А момичето ангел, тъй стройна и прелестна, че и най-великия художник да я рисува, ще я направи по-грозна. А дрехите и… европейски, чисти.
     Сватбата всички казват, била шумна, с много известни гости. Оркестърът свирил три дни без да спира, а заради многото скъпи коли, целият център на големия град бил отделен за нашето момче. Е, селяните имат склонността да преувеличават, но действително ще да е било сватба за чудо и приказ.
      След нея обаче историята прекъсва и никой не иска да си спомни що се е случило с този нещастник. Как се е преобърнал живота му? Как толкова преуспяващ човек е затънал изведнъж? Селяните може и да са прости хора, но не са лишени от въобръжение, нито от любопитство и въпреки това, когато стигне дотук, всеки замлъква сякаш сам ще извърши греховете на този нещастник, разказвайки ги. Аз обаче знам какво се е случило и поради неверната ми душа ще го разкажа. Неотдавна успях да се промъкна в къщата на родителите му, тази, която той сега обитаваше телом. Отвън рушаща се, вътре времето беше спряло навеки – сякаш онзи ден майка му ще да е сготвила нещо и той дете още е седнал на софрата с родителите си. По прашните рафтове стояха рисувани снимки, дървени чаши и разни менчета и чинии. В стаята, която той обитаваше, най-малката и мръсна от всички, намерих едно писмо, без адрес, сякаш ще да му е прададено лично. Беше без марка, надписано очевидно от женска ръка поради тънкия, ситен и подреден почерк. Прочетох го…

“Мили …,

От както онази нощ дойдоха и те прибраха, ние всички очакаваме какво ще е решението на съдията. Надявам се да си добре. Не ни дават да дойдем на свиждане, казват било опасно. Малките плачат за теб, липсваш им. Страхувам се за теб мили. Боже, толкова искам да те видя отново. Злочест живот, как се преобърна, но аз знам, ти не си извършил това, в което те обвиняват. Ти на мравката път струваш, камо ли да сториш такова нечестиво дело с друга жена. Те лъжат. Знам, че си невинен. Твоята чиста и предана душа не би могла да извърши такова престъпление. Тази нова власт, искат да ни съсипят, ако можеха да ни вземат и душата даже. Боже милостиви! Бъди силен, зарад мен, клетата, която ти остави тук да вехне сама по теб.

И каквото и да сторят, не признавай! Мъчим се да намерим някаква връзка до съдията сега, а и адвоката ни е приятел – ще те измъкнем някак. Знам още, че са те били – колко отвратително, да биеш невинен. Баща ми няма да ни помогне, на него не може да се разчита, дори мисля, че той в желанието си да ни раздели, е измислил всичко това – той както знаеш ми предлагаше пари и сараи само и само да те оставя. Не продавам аз душата си на дявола, с теб и през ада ще мина. Аз дадох пари на тъмничаря, той ще ти носи храна и вода. Ще сме силни заради нашите деца, нали? Заради любовта ни.
                                                    Обичам те горещо,
                                                                             …”
      Какво ли престъпление ще да е извършил? Какво ли се е случило с него… Та той е бил добре приет в обществото, какво би накарало някой да ги раздели? Унесен в мисли пред погледа ми се мярна второ писмо. Този път в плик, адресирано до него. Отново беше написано със същия този почерк…  

“През тези седем години от твоето бягство много неща се промениха. Наскоро разбрах къде си се скрил и ето веднага ти пиша тези редове – явно вече си уредил по-сигурно съществуването си. Надявам се да проявиш разбиране, присъщо за твоята мъдрост. Аз дълго те чаках, копнях ден и нощ отново да те видя. Уви, явно няма как да сме отново заедно, ако ти се появиш публично, твоят живот ще бъде отнет, а моят допълнително опозорен. Децата имат нужда от здраво семейство, а аз пропилявам младостта си. Баща ми ми обеща да осигури бъдещето им, в случай че се оженя за неговия заместник в службата – сегашният секретар на партията. Направих го заради децата. Винаги съм те обичала, но те не заслужават да страдат от нашето безразсъдство. Ще ти позволя да се срещаш с тях един път годишно, тайно в твоята бащина къща, само в случай, че обещаеш да не се появяваш в града при нас. Ах, защо ти така твърдо отказа да се примирш с властта, затова те натопиха. Искрено съжалявам за мъката, която ти причинявам…Ако те видя, не ще издържа на нещастието, затова не се явявай при мен никога, така както седем години кри съществуването си…
                                                                             …”


     Такава ще да е била съдбата на този нещастник. Как ли живее сега с тази мъка… Изглежда всеки ден четеше тези писма и всеки ден ги изживяваше отново. Не от грях селяните мълчаха за неговата история, не биваше никой да знае, че той е жив. Ето защо той бе спомен в техните разкази. А той явно бе умрял още с второто писмо и се връщаше към живота веднъж в годината. Дали преди това тя му бе писала, едва ли. Той е живеел заради нея и децата, орисан да бъде сам. За тези дълги години самота, му се събираха едва няколко дни щастие...
      А ние го наричаме зъл и използваме всякакви думи за да изразим презрението си към клетника. Нима той е сторил някому зло? Нима не се е борил за щастието си? Нима не го е заслужил? Неговата гордост и себелюбие са му попречили да се продаде. Вероятно после е убил идеализма си, но вече е било твърде късно, само се е лишил от единствения си спътник в черните дни.